История
Белоградчишки-скали-крепостта-Калето

Възникване на Белоградчишките скали


В края на Палеозоя, преди около 230 млн.г., в района, където днес се издигат Белоградчишките скали, се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били заляти от море, на дъното на което се отлагали пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Червеникавият цвят се дължи на железните окиси и хидроокиси. Като резултат на младоалпийския тектонски цикъл, комплексът се нагънал и се показал на сушата, като районът на Белоградчик попаднал в центъра на една голяма пукнатина. Под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурата, варовиците от тези части се разрушили и разкрили силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години, природата е изваяла от безформения камък скулптури на митични същества, хора, животни и птици. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери. Тези скални колони, образуват естествена крепост, чийто отбранителен потенциал е бил експлоатиран от древни времена.
Днес Белоградчишките скали се разпростират на приблизително 30 км. дължина, 3 до 5 км. ширина и до 200 м. височина. Най-величествените скали обграждат Белоградчик: Мадоната, Конникът, Монасите, Ученичката, Лъвът, Мечката, Адам и Ева, Замъкът. От терасата на прочутия р-т „Мислен камък“ може да се наблюдава безкрайната панорама от зъбери, скали, пропасти, тучни поляни и прохладни долчинки с бистри ручеи, а далеч в синевата са спокойните очертания на Стара планина. Флората около скалите включва много ендемити, специфични за Балканите и записани в Червената книга на България. Животинският свят е представен от скален орел, бухал, малък лешояд, черен щъркел, вълк, глиган, благороден елен, сърна, сънливец и други.

Белоградчишки-скали-възникване

Легенди за скалите


Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.
Някога отдавна на двата най-високи върха между Белоградчишките скали имало два манастира: мъжки и девически. Необикновена хубавица, сестра Витиния, живяла между калугерките, ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур и се казвала Вита. Раснала Вита и хубавеела, съща самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо. Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят. Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл: - Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни. Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир. Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар. Веднъж на манастирския празник Благовещение, затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й. Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето... Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството. Минало почти година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето, й което хвърля срам върху благочестивия им живот! Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й - навън, ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния. Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

Белоградчишки-скали-Мадоната

Крепостта "Калето"


Най-интересният и значим паметник на културата в исторически аспект в Белоградчик е крепостта "Калето". Тя е една от най-добре запазените крепости в страната и паметник на културата с национално значение. Тази древна твърдина е била изградена сред непристъпни скали, когато българската държава не е била образувана, а Балканският полуостров е бил в пределите на Римската империя. Римляните са използвали при строежа естествената непристъпност на скалите, като издигнали само две стени от северозапад и югоизток. От другите две стени за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи по 80 - 100 м. Предназначението на този римски кастел е било да служи за крепост-наблюдателница. Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт. В северозападната част на кастела е запазено почти напълно едно подземие, изградено вероятно по-късно от българите. През втората половина на XIV в. българският владетел Иван Срацимир разширява съществуващото укрепление. Той издига две преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него гарнизон. По време на неговото царуване Белоградчишката крепост е втората по големина и значение след Видинската - главната крепост-замък на Срацимир. В края на XIV в. българските земи са покорени от турците. През 1396 г. те превземат и крепостта край Белоградчик. Външните усложнения, вътрешните междуособици, силното хайдушко движение и зачестилите бунтове и въстания в този край принуждават турците да предприемат разширяване на крепостта. До началото на XIX в. те извършват незначителни поправки и доукрепвания, без да изменят средновековния й вид. От 1805 до 1837 г. се извършва цялостно преустройство и разширяване на крепостта, съобразено с тогавашните изисквания на фортификационното строителство. Под ръководството на френски и италиански инженери крепостта добива сегашния си по-европейски вид. През 1850 г. крепостта изиграла негативна роля при разгрома на Белоградчишкото въстание. След разбиването на въстаниците в откритите боеве белоградчишките първенци били изведени през един от тунелите на крепостта вън от нея и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник в памет на тези бойци. Крепостните стени са с дебелина 2.5 м в основата си и достигат до 12 м височина. Оформени са три крепостни двора, разделени с масивни портали с врати, обковани в железни ленти. Изградени са караулни помещения, три оръдейни площадки, три оръдейни амбразури, 365 бойници по крепостните стени, помещения за складове и боеприпаси. Крепостта е разполагала и с мелница за брашно и сол. В югозападния край на средния двор е изкопан геран, а в цитаделата две щерни са събирали дъждовните и снежните води. Голямо значение за отбраната на крепостта имал и външният отбранителен пояс (шаранпол), който се състои от вкопани в земята дебели колове и изплетени от пръти кошове, пълни с камък и пръст. Общата площ на крепостта е 10 211 кв. км. Като военно съоръжение се използва за последен път през Сръбско-българската война през 1885 г. Белоградчишката крепост впечатлява не само със своята история, но и с проявеното чувство за мярка и естетическите виждания на строителите. Крепостните стени и най-вече порталите са допълнително украсени с декоративни ниши, колони, каменни корнизи, розети, палмети и други релефни стилизиращи изображения на растения и животни. В дъгите на входовете се редуват последователно бял и червен камък. Непосредствено след обявяването и за паметник на културата, крепостта е реставрирана и понастоящем е пригодена за масови посещения. Тя се обслужва от Градския исторически музей.

Крепостта в цифри:
ПЪРВИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 - 1837)
Площ 8100 кв.м. Крепостна стена с размери 3-5 м. височина и 2.5 м. дебелина. Съоръжена с 243 бойници, 2 оръдейни площадки и 2 амбразури. Запазени са 2 помещения за боеприпаси и караулно помещение.
ВТОРИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 - 1837) Площ 3200 кв.м. Крепостна стена с размери 3.5 - 2.5 м. височина и дебелина 2.5 м. Съоръжена с 85 бойници и една оръдейна площадка. Порталът е с релефна украса и две караулни помещения.
ТРЕТИ КРЕПОСТЕН ДВОР (1805 - 1837) ХII - XIII в. Площ 1800 кв.м. Вътрешните преградни стени са 10-12 м. височина и 2 - с дебелина 4 метра. Оборудван с 15 стрелци, платформа оръдия и подземна стая.

Белоградчишки-скали-крепостта-Калето